Шекспир Уилиям
«Сонети»

1

Желаем цвят от свежите цветя,

за да живее вечно красотата.

И нека вехне розата, но тя

оставя свой наследник на земята.

А ти, пленен от свойта красота,

отдавайки й всеки жизнен сок,

богатството превръщаш в нищета,

свой собствен враг, безмилостно жесток?

Ти, с който тоя свят е украсен,

в нетрайното на пролетта съперник,

погребал в пъпка бъдещия ден,

еднакво си прахосник и скъперник.

От жажда за живот на смърт предаваш

това, което само предвещаваш.

2

С бразди когато милото чело

четирестата зима издълбае,

предишното разкошно облекло

кой в жалките ти дрипи ще узнае?

И на въпроса: „Онзи младенец

къде е скрил украсата младежка?“

какво ще кажеш? В този сляп гледец?

Но туй ще бъде само зла насмешка.

Тъй по-достойно би отвърнал ти:

„В децата ми, във тях за моя радост

живеят мойте пролетни черти.

На тях оставих първата си младост.“

И нека ти света напуснеш пръв,

но в друг след теб ще блика твоя кръв.

3

О, виж в стъклото, младостта си виж!

На друг не отдадеш ли тази младост,

дълбоко тоя свят ще огорчиш

и ще лишиш една жена от радост.