Шекспир Уилиям
«Сонети»

13

Добре, бъди това, което си.

Ще бъдеш ти, додето дишаш тук.

Но щом смъртта и тебе покоси,

дано за теб ни спомня някой друг.

Ти имаш в заем тая красота,

но с тебе тя не се ли прекрати,

ти пак ще бъдеш, въпреки смъртта,

под друг прекрасен лик отново ти.

Кой би осъдил своя дом на мрак

и на студени зимни нощи, щом

би могъл да възобнови чрез брак

осъдения на разруха дом?

Синът ти нека каже някой ден:

„Баща ми ли? Той днес живее в мен“.

14

He, пo звездите не гадая аз.

Не бих могъл да кажа нито дума

какво ни носи следващия час,

война ли, глад ли, суша или чума.

Минутите не зная в своя ход

как с мълнии ще сменят ветровете.

И не чета по вечерния свод

каква съдба се пада на царете.

Но аз по тия две очи чета,

по тия две звезди, че ще оставиш

без истина и красота света,

ако зърно за посева забравиш.

И истината ще лежи в земята

за вечни времена до красотата.

15

Като помисля, че едничък миг

дели смъртта от радостното детство,

че тук като на сцена лик след лик

се нижат, гаснат в звездното вълшебство,

че все под туй небе