Шекспир Уилиям
«Сонети»

че днес едвам долавям този глас

на хули, на хвалебствия и низост.

Аз чувам само твоя дъх до мен.

Светът без теб е глух, опустошен.

113

Едното ми око се взира в мен,

откакто те напуснах, а това,

което гледа, гасне всеки ден,

изглежда зрящо, вижда, но едва.

Не виждат нищо моите очи

и до сърцето дневния светлик

не стига с птици, багри и лъчи,

и всичко в тях живее само миг.

Изящни, груби, приказни неща

обличат те във твоите черти.

Гугутка, врана, слънцето, нощта,

върхът, морето — всичко туй си ти.

Тъй моят поглед, моят взор нелеп,

лишен от тебе, вижда само теб.

114

Нима, откакто ме възвеличи,

като тщестлавен крал съм упоен?

О, или лъжат моите очи,

или ти правиш алхимик от мен,

та моят взор в чудовища наглед

открива сходства с тебе, друже мой,

и прави ярък тъмния предмет

в мига, във който спре на него той?

Но аз виня очите си в това.

Вкуса на своя крал познават те

и знаят лицемерните каква

напитка кралят ще предпочете.

И нека те отрова в нея стрият.

От чашата ми първи те ще пият!

115

О, как те лъжех, като писах там: