Шекспир Уилиям
«Сонети»

81

Не зная твоят пулс ли пръв ще спре,

мен пръв ли чака зиналата бездна,

но твоят спомен няма да умре,

дори когато аз съвсем изчезна.

Това перо ще те обезсмърти,

и няма във земята да изтлееш.

Ще гния в обща яма аз, но ти

в човешките зеници ще живееш.

Твой паметник е нежният ми стих.

И бъдещи очи ще го открият.

Ще преповтарят твоя разказ тих,

когато всички живи днес изгният…

Отново ще живееш на земята,

където е дъхът: върху устата.

82

Не си обвързан с музата ми ти.

И имаш право да цениш в това,

което някой друг ти посвети,

тържествено звучащите слова.

И външно, и духовно млад, и свеж

стоиш над мойта немощна хвалба.

И затова ти търсиш, без да щеш,

по-свежи багри, по-добра творба.

Но, друже мой, след дълги часове,

прекарани във риторичен жар,

ти пак ще търсиш в мойте стихове

правдиво говорящия другар.

О, нека слага бледият такъв

пресилен грим — ти имаш ярка кръв!

83

Не мислех аз, че се нуждаеш ти

от тези груби багри и от грим.

А мислех: тия радостни черти

нима с това перо ще изразим?

Не е мълчала моята уста,

защото